Българската градина — носим я дълбоко в душата си, с калдъръма, с мириса на росния здравец, с бодростта на бялото кокиче и момините сълзи, с гордия червен божур, нежните латинки, големите гергини, с пъстроцветните богородички и есенните димитровчета. Често не си даваме сметка за това, че ни липсва, че подсъзнателно търсим цветовете и уюта й.
Градината — част от нашия дом, част от нашия живот, спомен, мечта или сън. Отваряме тежките дървени порти на старата къща и потъваме в друг, различен свят. Рози и цъфнал трендафил ни посрещат тържествено. От прозорците закачливо се усмихва мушкато. Чимшир — бухнал величествено ни води по каменната пътека към герана. Делви, притихнали в зелена щедрост, чакат плодородната есен.
Седнали под чардака, осъзнаваме колко много ни липсва тази градина в забързания ни живот. И колко много сме търсили онова единствено цъфнало цвете, което може да погали душата ни, да стопли очите ни. И под сянката на старото дърво в парка си спомняме аромата на цъфналата слива, после протягаме ръка към натежалия грозд от лозницата и вече усещаме сладостта на онази златножълта праскова, събрала цялото слънце на лятото.
Кога за последен път душата ни се е отпуснала, забравяйки тревоги и проблеми, поглъщайки с очи багри, форми и ухания — толкова истински, толкова непреходни!
Няма коментари:
Публикуване на коментар